Лидерство и лидерски стилове в управлението

Лидерството до голяма степен е изкуство. То е пове­дение и дейност, която отчита ценностната система на хората, техните интереси, като същевременно ги мотивира да изпълняват задачите, които са им възло-жени, по най-добрия начин, както и да развива тяхното творчество и потенциал в полза на предприятието.

Лидерството е неизменна част от ефективното управление. В своето определение известният тео­ретик на мениджмънта Питър Дракър казва, че “Лидерство е способността да се изведе ефективността на човешката дейност на равнището на по-високи стан­дарти, а също и способността да се формира личност, излизайки зад обикновените ограничаващи рамки”.

Лидерството се проявява в междуличностните от­ношения. То се свързва с постигането на цели така, че последователите да ги възприемат като свои собст­вени. Ефективното управление е невъзможно без лидерство.

При лидерството е силно изразена активната по­зиция за достигане на дадена цел. Лидерът използва различни методи, техники и средства, за да постигне определена цел. В този смисъл лидерството означава действие докато властта е по-скоро състояние.

Лидерството е част от мениджмънта, без да е тъждествено с него. То изразява способността да се мотивират усилията на сътрудниците за изпълнение стратегията на фирмата. То се въз­приема и като процес на въздействие върху подчинените. Това въздействие е доброволно, споделяно от двете страни, основано на еднопосочни интереси и ценностни ориентации.

Мотивация и мотивационни модели

Една от основните задачи на съвременното управление на човешките ресурси е създаване на такава работна среда, която да съдейства за постигане на целите на организацията. В тази насока съществено значение има мотивацията. Всеки човек изпитва много потребности. Част от тях се дължат на биогенни фактори (напр. глад, жажда), други се основават на психогенни фактори (потребност от уважение, признание). Част от тези потребности не са достатъчно интензивни, за да мотивират хората, други ги насочват към извършване на определени действия, т.е. превръщат се в мотив.

Мотивът е интензивна потребност, която човекът се опитва да удовлетвори.

Мотивите и мотивационните сили на хората са сложни и е трудно да бъдат изцяло разбрани. Специалистите по мотивационни процеси твърдят, че мотивите само се подразбират чрез поведението. Има мотиви, които временно намаляват въздействието си, след като са били удовлетворени. Други мотиви, обикновено тези, които предполагат необходимост от признание, се свързват с преследване на цели и индивидът има продължителна мотивация за пълното постигане на целите си.

Формиране на човешките ресурси

Формирането на системата от човешки ресурси в една организация е сред най-отговорните функции в управлението на персонала. С дейностите по формирането на персонала (набиране, подбор и назначаване) се предопределят количеството и качеството (равнището на образование и професионална подготовка, квалификация, производителност), трудовите отношения и конфликти, мотивацията и други характеристики на човешкия фактор в организацията. Те от своя страна предопределят основните резултати и имиджа на организацията, нейното развитие и ефективност.

Формирането на човешките ресурси в организацията има за цел да осигури на организацията необходимите и по количество и качество хора за осъществяване на нейните цели и стратегии. Основните дейности, които включва тази функция са : набиране, подбор и назначаване.

Дейностите по формирането на човешките ресурси се осъществяват както при създаването, възникването на всяка организация, така и  в процеса на нейното развитие и главно при разширяването, разрастването и усъвършенстването и, при необходимостта да се наеме персонал главно извън организацията. Те са насочени като цяло към създаване в организацията на система от човешки ресурси, която максимално да съответства на целите и стратегията на основната дейност, на производството и свързаните с него дейности. Затова и при осъществяването на разнообразните дейности по формирането на персонала водещи са целите и стратегиите на организацията, нейната политика по отношение на човешките ресурси.

Политиката, стратегията и конкретното съдържание на отделните дейности по формирането на персонала се предопределят в значителна степен от спецификата на всяка организация, от етапа на нейното развитие, от отношението на висшето и ръководство към политиката по отношение на кадрите, от състоянието на околната среда, от наличието на стратегическо мислене в ръководните кадри, от наличието и спецификата на корпоративната култура в организацията.

Фактори, оказващи влияние върху УЧР

Фактори, които оказват влияние върху управлението на човешките ресурси са:

Моделите на управление на икономиката:

а)Централизиран административно-разпоредителен:

¨           Организацията получава всички команди от правителството;

¨           Правителството диктува на кого, колко и на каква цена да се продава;

¨           Решенията се взимат на върха и не подлежат на обсъждане;

¨           Трудовото договаряне е фиктивно;

¨           Управлението на човешките ресурси е подчинено на класово-партийния подход;

¨           Няма трудов пазар.

б)Либерален пазарен модел:

¨           Правителството не се намесва и не ограничава дейността на организациите.

¨           Основната цел на организацията е непосредствен финансов резултат.

¨           Решенията се взимат на върха и не се консултират.

¨           Системата на индустриални отношения е децентрализирана. Отдава се по-голямо значение на индивидуалното трудово договаряне.

¨           Правата на работниците и служителите са ограничени

¨           Рисковите инвестиции в човешки капитал се намаляват.

¨           Социалните ангажименти и отговорности са ограничени;

¨           Доминира индивидуалистичната култура.

Политика и принципи на ЕС

Политиката на съюза се е заела с целта да осигури максимално добри условия на своите граждани. Тя засяга едни от най-важните сфери от съвременния живот на европееца:

· човешки права                       · енергетика

· правосъдие                             · икономика

· сигурност                               · социални въпроси

· околна среда                           · външна политика и др. 
         

          Човешки права

Интеграция:

ЕС има дълга традиция за приемане на хора от други страни – тези, които идват, за да работят или са напуснали домовете си заради война или преследване. Съюзът вече е изработил правила за защита правата на милионите мигриращи работници, които пребивават легално на неговата територия, включително правата на техните семейства да се присъединят към тях.

Вече са направени стъпки са установяване на обща система за предоставяне на убежище. Европейският фонд за бежанците предоставя помощ за настаняването, интегрирането и доброволното репатриране на бежанци. Усилията да се спре трафикът на хора, и особено на жени и деца са политически приоритет на ЕС.

Глобална сила:

ЕС въведе защитата на човешките права в отношенията си с трети страни и региони. От 1992 г. всички търговски споразумения с трети страни, както и споразуменията за сътрудничество съдържат клауза за това, че спазването на човешките права е съществен елемент в двустранните отношения. В момента има 120 споразумения от този тип.

История, предпоставки и етапи за създаване на ЕС

          Постоянните опити за обединение на различните европейски народи предхождат самите държави. Преди 3 000 години със силата на меча над Европа властват келтите, а след тях и римляните. Империята на Карл Велики и Свещената Римска империя в продължение на стотици години обединяват под слаб контрол големи области от континента. В по-ново време митническият съюз на териториите под Наполеонова власт в началото на 19-ти век и инвазията на нацистка Германия през 40-те години на 20 век са примери за мимолетно обединение на значителни части от Европа. Като се има предвид многообразието от езици и култури на Стария континент, опитите за обединение обикновено били насилствени.

Още през Средновековието се говори за обединяването на Европа. През 1464г. Иржи Ладабрат говори за създането на съюз между Франската империя и Бохемия с цел да се предотврати нашествието на турците в Европа и да се запази европейската култура.

През 1929г. външният министър на Франция А. Бриан прознася реч пред Обществото на народите и говори за създаването на по-тесни връзки между европейските държави, дори федеративни. През 1946 година У. Чърчил говори за съюз между Германия и Франция и създаването на Съединени европейски щати. През 1949г. се създава НАТО с цел да се предотврати разпространението на комунизма в Западна Европа. На 5 юни 1947г. в своя реч в Харвардския университет американският секретар на САЩ говори за тежкото икономическо състояние на европейските държави и изразява готовността на САЩ да окаже финансова помощ.

Парично-кредитна политика

      Парично-кредитната политика се провежда от Централната Банка и е валидна за цялостната банкова система. При провеждането на парично-кредитната политика Централната Банка не се ръководи от стремежа за печалба, а провежда мероприятия свързани с оздравяване на цялостната банкова система. Основните цели на парично-кредитната политика е да се увеличи равнището на производството в националното стопанство,осигуряване на пълна заетост,стабилизиране на паричната единица, регулиране на паричното търсене и предлагане и създаване на стабилни пазарни цени.

Парично-кредитната политика създава условия на увеличаване на паричното предлагане. То се регулира от Централната Банка чрез регулиране на свръхрезервите на Търговските Банки и чрез операции на открития пазар.

Централната Банка регулира паричното предлагане посредством предоставяне на кредити и използване на т.н. банков инструментариум . Към него отнасяме:

1.     операция на открития пазар;

2.     изменения на резервната норма;

3.     равнище на лихвения процент.

Целите на парично-кредитната политика се свързват с необходимостта от контрол и регулиране на банковата система,стабилизиране на лихвения процент по депозити и кредити, стабилизиране на националната парична единица.

Всяка парично-кредитната политика има и позитивни и негативни страни.

Позитивните страни на парично-кредитната политика са:

-тя е мобилна и еластична,което дава възможност на Централната Банка да взема бързи решения;

Банки и банково дело

Предшествениците на банките са лихварите и сарафите. Лихварите работят само със собствен капитал,а сарафите събират и чужд капитал,приемат депозити и влогове. Постепенно от сарафите израстват и банките. Понятието банка има италиански произход и означава маса. Банките представляват предприятия,които боравят с пари и се ръководят от интересите си. При осъществяването на целите си те извършват различни банкови операции със следните задачи:

-повишаване на печалбата;

-осигуряване на платежоспособност.

При извършване на дейността си банките поемат известен риск. Те искат да се наложат на паричния пазар.

Същността на банковата дейност се определя чрез функциите на банките:

1.     емисионна функция-пускат пари в обръщение

2.     касова функция-съхраняват пари,ценности

3.     посредническа функция

4.     фондово-емисионна функция-пуска пари в кеш

5.    доверителна функция - участие на банките при управление на активите на фирмите.

Банките купуват и продават правото на ползване на чужд капитал и лихвеният процент се явява цена на това право.

Банкови операции-същност и видове

Банковите операции са многообразни и могат да се класифицират по отделни признаци,но в своята дейност банките извършват два основни вида операции:активни и пасивни и комисионни - свързващи.

Под операция се разбира практическата дейност за набиране и отпускане на паричен ресурс от банката на базата на документация. Активните и пасивните операции се отразяват в баланса. Някои могат да се отчитат и задбалансово.

В баланса се отчитат активите и пасивите на банките,касовата наличност,ценни книжа, оборудването и др. Предоставените заеми също са активи.

Пасивите отразяват паричната задлъжнялост. Те дават представа за източниците за формиране на капитала.

Търговски дружества

Търговското дружество е основен стопански субект. Според Търговския закон (ТЗ) то е обединение на две и повече лица за извършване на търговски сделки с общи средства. Към това определение следва да се добави, че търговските сделки се извършват под обща фирма и за обща сметка. Тъй като търговските дружества са търговци по дефиниция, по правило те не губят търговското си качество, ако не сключват търговски сделки. Пак според Търговския закон, всички търговски дружества за корпоративни юридически лица, което ги доближава до кооперациите и сдруженията.

Учредяването на търговско дружество е процес, който протича в две фази: учредителен акт и вписване на дружеството в търговския регистър (ТР) при Окръжния съд. Фазите протичат последователно. Учредителният акт изразява съгласуваната воля на учредителите да се обединят под обща фирма за извършване на търговски сделки с общи средства, т.е. да създават търговско дружество. Самият учредителен акт на повечето търговски дружества е дружествен договор. Изключение е акционерното дружество (АД). Търговско дружество се учредява с приемане на устав от учредителното събрание. Уставът на командитното дружество с акции, се приема след учредителния му акт, какъвто е дружественият договор. Учредителният акт на едноличното търговско дружество е заявлението на собственика на капитала.

Дружественият договор и уставът са многостранни сделки. Волеизявленията на учредителите са еднакви по съдържание, насочени са към постигането на обща цел – създаването на търговско дружество от определен вид.

Търговският закон изисква минимално необходимо съдържание на учредителния акт за всеки вид търговско дружество. Законът допуска в учредителния акт да се включат и други уговорки по воля на учредителите. Нужно е уговорките да не противоречат на закона.

Конкуренция

Конкуренцията  произтича от това, че към една цел се стремят двама или повече участници на пазара.Тя поражда предприемчивост, рационалност, изобретателност в действията на стопанските субекти.Продавачите се стремят да подобрят предлагането – повишаване на качеството на продуктите, намаляване на цените, производството на съвършено нови продукти и т.н.Конкуренцията е действителна, ако продавачите открият по – благоприятни възможности за предлагане. Често, обаче, стремежа да се спечелят потребителите е толкова голям, че се използват неикономически средства, което се третира като нарушение на лоялната конкуренция.

Конкурентната борба се поражда по отношение на качеството, асортиментът, дизайнът, цената на стоката.Ето защо се налагат тези производители, които предлагат висококачествени стоки, за производството на които са направени минимални разходи, резултат на високо технологично равнище и висока производителност на труда.

Конкуренцията е “стихия”, която отнема от едни и увеличава богатството на други.Тя е главна причина за едно сериозно икономическо следствие – конкуренцията на производството и капитала.

Когато конкуренцията действа пълно и неограничено на пазара, тя го тласка към равновесие.Тази конкуренция се нарича съвършена (чиста). Когато конкуренцията е ограничена, тя е несъвършена. Към несъвършената конкуренция включва монополистичната конкуренция, олигопо-ла и чистия монопол.Четирите основни форми на конкуренция са : 

Съвършена(чиста) конкуренция. Характеризира се със следните особености :

а) пазарът при чистата конкуренция се състои от множество прода-вачи и купувачи на еднородна продукция

Пазари. Търсене и предлагане

         Пазарът е едно от най – големите постижения на човешката цивилизация.Той съществува в продължение на хиляди години, от примитив-ните зачатъци в дълбока древност до развитите му форми в наши дни.На кооперативния пазар, в търговските помещения за продажба на различни стоки или в обслужващите помещения на банките се срещат лица, които или предлагат или търсят нещо, за да разменят помежду си различни блага.

От политикономическа гледна точка пазарът се разглежда като категория на размяната.

Пазарът е размяна, организирана по законите на стоковото про-изводство и обращението; съвкупност от отношения на стоковото и па-ричното обращение.Пазарът е абстрактно понятие, което включва тър-говската организация на купувачите и продавачите, подчинени на силите на предлагането и търсенето.

Развитият пазар се характеризира със сложна структура.Той включва стоковия пазар, паричния пазар, вкл. пазара на ценните книжа, работната сила и др.Тържищата, стоковите, фондовите и трудовите бор-си не са единствените и задължителните форми на пазара.При съвремен-ните средства за информация, реклама и връзки между хората от всички краища на планетата пазарът придобива глобален характер.

Стоковото обращение и съответно пазарът винаги са представени от връзката между продавача и купувача, което изразява вътрешните връзки и противоречия между производството и потреблението.В сфера-та на размяната тези връзки се проявяват като отношения между търсене-то и предлагането.Или обобщено може да се каже, че пазар е всяка сре-ща между предлагането и търсенетo.

Процесът мениджмънт

Мениджмънтът е феномен на организацията. Честър Барнард определя организацията като система от съзнателно координи­рани дейности на двама или повече индивиди.

Целта е онзи специфичен краен резултат или намерение, който организацията желае да постигне. Това е всъщност най-важната характеристика, тъй като без цел една организация няма реални причини да съществува.

Съвкупността от ресурси на организацията включва човешките, финансовите, материалните и технологичните компоненти и начините, по които те се разпределят и използват.

 Задачите определят специфичната работа, възложена на всеки член на организацията в рамките на общата й работа.

На базата на тези три общи характеристики на организациите, мениджмънтът може да бъде дефиниран като процес на непрекъснато интегриране на ресурсите и задачите за постигане на определени организационни цели.

Най-важното в тази дефиниция е, че управлението е процес и че независимо от организацията, в която се осъществява, този процес има своите етапи или функции. Именно функционалният разрез е изходен при изследване същността на процеса на управление.

През 1916 г. френският индустриалец Анри Файол описва функционалния подход в мениджмънта и издига тезата, че всички мениджъри изпълняват сходни дейности, независимо от равнището, на което се намират, дей­ността, с която се занимават и организацията, в която работят.

Функционалният разрез на процеса на управление в съвременната му трактовка най-често включва пет общи или основни функции:

Стратегическо планиране

Стратегическото планиране е вид дългосрочно планиране. То представлява процес на определяне фирмените цели и балансирането им с ресурсите за тяхното постигане. Стратегическото планиране на фирмата е приложимо за всички проблеми, непрекъснато свързани с главните й цели и влияещи се от външните детерминанти на рзултатите от дейността й.

Разработването на стратегии е особено важна функция на фирмите в съвременния бизнес. Стратегиите се разработват на различни нива в зависимост от степентта на диверсификация на дейността на фирмите:

-на фирмено ниво ( холдингово, корпоративно и др.) – фирмена стратегия;

-на ниво стратегическа бизнес еденица (отделно предприятие, търговско дружество) – стратегия на стратегическата бизнес еденица

-на функционално ниво ( дирекция, отдел, сектор) – маркетингова,        производствена, финансова, иновационна и др.

Тези три нива на разработване на бизнес- стратегия не са задължителни за малките недиверсифицирани фирми, които не формират стратегически бизнес единици. Отделните фирми използват една или друга стратегия в зависимост от целите на своето развитие.

Понякога стратегическото и дългосрочното планиране неправилно се отъждествяват. Между тях има съществена разлика, която се състои в това, че докато дългосрочното планиране изхожда от съществуващия потенциал на фирмата, то стратегическото планиране е ориентирано към създаване на нови възможности или съществени изменения в потенциала на фирмата. Дългосрочното планиране обикновено има екстраполативен характер, докато стратегическото планиране се основава на анализа на вътрешните и външните фактори, особено конкурентните фактори,  като се акцентира върху опасностите и се търсят нови възможности за развитие.

Стратегия – понятие, същност, конкурентна основа

Стратегическото управление е дейност по определяне насоките на бъдещото развитие на бизнеса. То е съвкупност от подходи за действие с цел поддържане на динамично равновесие между начина на функциониране на предприянието и външната бизнес среда с оглед постигане на поставените цели. В стратегическото управление се включват стратегически анализ; стратегическо планиране; стратегическо ръководство и контрол. Стратегическият анализ цели да разкрие благоприятните възможности или потенциалните опасности за развитието на стопанската дейност на предприятието. Извършва се също анализ на силните и слабите страни на дейността на фирмата. Стратегическото планиране стои в основата на вземането на всички управленчески решения. Стратегическото планиране включва разработването на стратегически прогнози, програми и планове. Стратегическите прогнози осигуряват информация за промените в ресурсите, технологиите, потребителското търсене и т.н. Стратегическите програми конкретизират стратегическите задачи. Уточняват се и срокове за разработването им. Стратегическо ръководство и контрол е свързано с реализирането на плановете, разпределението на правата, отговорностите и т.н. В основата на стратегическото управление стои целеполагането, т.е. поставянето на цели съобразно възможностите на предприятието и условията на външната среда. Затова първата стъпка при разработването на бизнес стратегия е избора на цел. Целта представлява желаното бъдещо състояние, което предприемачът, предприятието иска да постигне. Целите трябва да бъдат ясно определени и точно формулирани; да бъдат обективни, реални; да бъдат количествено измерими, за да може да се провери дали са достигнати; трябва да се определи срок за постигането на целта; всяка цел трябва да съдържа елемент на гъвкавост да може да бъде променяна, ако условията го налагат. Стратегическите цели са обект на вниманието на висшето управленско ниво. Те са свързани с по-далечни резултати, които предприятието трябва да постигне. Установяване на определени продуктови съчетания. Интегриране на производството с преработка . Навлизане на нови пазари. Тактическите цели са подчинени на стратегията. Изпълняват се за по-кратък период от време от средното управленско ниво. Разработването на различните цели се осъществява в процес на целеполагане. То е ключовият момент в стратегическото управление.

Произход,  понятие и характерни определения – Думата стратегия произлиза от гръцката дума “стратегиа” (пълно господство), която от своя страна се извежда от думите “стратос”(войска) и “агеин” (ръководя). Затова свързваме произхода на стратегическо мислене и поведение с армията, което придава на думата смисъла на “пълководско изкуство”. В класическата му форма понятието за стратегия идва от военното дело, най-вече от Клаузевиц с неговия труд “За войната”. Този често цитиран в немскоезичното пространство исторически източник обаче не трябва да омаловажава обстоятелството, че още преди 2000 години със Сун Дзъ в древен Китай и Ксенофонт в антична Гърция е имало хора, които са мислели над военностратегически въпроси. През 50-те години на ХХ-ти век Харвардският университет свързва понятието “стратегия” със съвременната икономическа мисъл. Днес понятието “стратегия” се употребява широко в стопанската теория, при това с богато съдържание.

В мениджмънта под стратегия се разбира комплексна концепция, насочена към осъществяване мисията на организацията чрез реализиране нейните стратегически цели. Организационни действия и управляващи подходи, използвани за достигане на организационните задачи и целите на организацията.

Съдебна власт

Съдебната власт в Република България съгласно Конституцията е система от органи: съд, прокуратура, следствие.

Конституцията изрично урежда независимостта на съдебната власт.

Въведени са конституционни гаранции за независимост на магистратите, за свободно изграждане на вътрешно убеждение и подчинението им само на закона.

Ръководителите на върховните съдебни ведомства и Главният прокурор се назначават и освобождават от Президента на Република България по предложение на Висшия съдебен съвет.

Въвеждат се принципите на публичност, обективност, равенство на страните и състезателност в съдебния процес.

Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Съдебната власт е независима. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона. Съдебната власт има самостоятелен бюджет. Правосъдието се осъществява в името на народа.

При постановяване на своите актове съдиите, прокурорите и следователите се основават на закона и на събраните по делото доказателства. При осъществяване на дейността си съдиите, прокурорите и следователите са политически неутрални. Гражданите и юридическите лица имат право на информация за работата на съдебната власт.

Органи на съдебната власт в Р България

Изпълнителна власт

Най-общо изпълнителната власт се характеризира с дейността по прилагане на закона. Тъй като всички държавни органи осъществяват дейност по държавно управление в един или друг смисъл, би следвало да се разграничат понятията за широк и тесен смисъл и тяхното разбиране за държавно управление. В широк смисъл държавното управление е дейността на всеки едноличен държавен орган. В тесен - дейността на единството на органите на изпълнителната власт, наричани още административни органи. Административните органи са свързани с държавната администрация. Думата “административен” е от латински произход и означава “служа, обслужвам”. Държавната администрация представлява система от органи, на които е възложено извършването на определена дейност. В тази система от органи, предвидена в Конституцията, влизат всички органи на изпълнителната власт, а това са: МС, министър-председателят, министри, областни управители, кметове на общини, техните специализирани служби. Втората насока се дава в Закона за администрацията, чл. 34, който гласи, че при осъществяване на своите правомощия органите на изпълнителната власт се подпомагат от административната. В Закона за администрацията са подробно уредени формите на държавна администрация, организацията й в различни звена и нива, както и ръководството на тези звена, и длъжностите в администрацията. Според чл. 12, ал. 1 от ЗА, нейната дейност се осъществява от държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение и правоотговорност на тези лица със съответната администрация и се регулират от Закона за държавните служители. Длъжностите в администрацията се обединяват в т.нар. единен класификатор за длъжностите в администрацията. Според него те биват ръководни, експедитивни и технически.

       Дейността на изпълнителните органи се характеризира с държавно-властнически правомощия.

Изпълнителната дейност е юридическа дейност, тъй като се развива в рамките на регламентирани от закона форми и процедури.

Законодателна власт

Съсловните представителни органи се появяват през късното средновековие. В техния състав са включени представители на светската и духовна аристокрация. Те се формират на основата на съсловното избирателно право.

Народно представителство. Народното представителство, организирано в конституционен орган-парламент, свикван всяка година , за да разисква и решава въпроси и предложения, внасяни от правителството или народните представители, не е познато на древността, нито пък в началото на средновековието. То възниква през 10 и 14 век. Конституирано в парламент то се отличава коренно от всички видове съвети и събрания, свиквани в миналото от монарха. Той е орган, установен от основния закон на държавата- Конституцията, а в Англия – от множество харти. Функциите му не са само да гласува бюджета, нито само законодателни, а и контролни при парламентарното управление. Той е орган, решаващ и с инициатива (членовете му имат право на законодателна инициатива), а не съвещателен.

Представителните камари произхождат от средните векове, като един от аспектите на средновековния конституционен ред. В ония времена „конститутивната основа на държавата е една малка колективна асоциация: висша и нисша аристокрация, духовенство и буржоазия, свободни университети, търговски и индустриални корпорации, занаятчийски сдружения и т.н. Представителството е привилегия на класата; привилегия,която съдържа колективни задължения. Като пример може да се посочи доставката на парични субсидии на короната, задължение понякога толкова обременително, че често привилегията е повече неприятна, отколкото желана”.

Идеята за съвременната държава, произлязла от френската революция е индивидуалистична – модерната държава няма вече корпоративна форма. „Конституитивната монада на модерната държава е вече индивидът; индивидуална е и основата на публичните длъжности и сборът на индивидуалните длъжности и права има своята основа в идеята за „гражданина”; и това е общността на гражданите,която образува пряко държавата”.