Лидерство и лидерски стилове в управлението

Лидерството до голяма степен е изкуство. То е пове­дение и дейност, която отчита ценностната система на хората, техните интереси, като същевременно ги мотивира да изпълняват задачите, които са им възло-жени, по най-добрия начин, както и да развива тяхното творчество и потенциал в полза на предприятието.

Лидерството е неизменна част от ефективното управление. В своето определение известният тео­ретик на мениджмънта Питър Дракър казва, че “Лидерство е способността да се изведе ефективността на човешката дейност на равнището на по-високи стан­дарти, а също и способността да се формира личност, излизайки зад обикновените ограничаващи рамки”.

Лидерството се проявява в междуличностните от­ношения. То се свързва с постигането на цели така, че последователите да ги възприемат като свои собст­вени. Ефективното управление е невъзможно без лидерство.

При лидерството е силно изразена активната по­зиция за достигане на дадена цел. Лидерът използва различни методи, техники и средства, за да постигне определена цел. В този смисъл лидерството означава действие докато властта е по-скоро състояние.

Лидерството е част от мениджмънта, без да е тъждествено с него. То изразява способността да се мотивират усилията на сътрудниците за изпълнение стратегията на фирмата. То се въз­приема и като процес на въздействие върху подчинените. Това въздействие е доброволно, споделяно от двете страни, основано на еднопосочни интереси и ценностни ориентации.

Лидер е този ръководител, който съумее да обедини сътрудни­ците си, да ги вдъхновява в съвместната дейност, да ги „обрича" на идеи, които надхвърлят непосредствените им интереси.

Три са силните страни на влияния на лидера като мениджър;

- неговият статус;

- знанията и авторитетът му;

- доверието на подчинените.

Въпреки многобройните изследвания в теорията няма единно мнение за личностовите качества на лидера. Съществуват обаче -много емпирични доказателства в полза на тезата, че за различ­ни управленски ситуации са необходими различни способности, знания и практически опит.

Няма единство от гледна точка на разглеждането на ли­дерството поради сложността на феномена.

Обобщено казано, чрез теорията за лидерството са разкрити и се изследват разнообразни емпирични характеристики на лидера:

- Сила на въздействие - способността да се упражнява влия­ние; т.е. способността за промяна на мненията или поведението на групата.

- Влияние – всяка дейност или конкретно поведение, които водят до промяна в мнението или поведението на отделната личност или група.

- Спечелено доверие - вяра, убеденост и съгласие в лидерските действия; способност за спечелване на последователи чрез пра­вотата на своето поведение.

Лидерството е сложен и едновременно труден за изследване проблем. Съвременната теория предлага три подхода за неговото изучаване: поведенски, ситуационен, подход от позициите на лич­ните качества.

Лидерски качества

По-важните качества на лидерите са:

·                    да са добри психолози;

·                    да мотивират персонала да изпълнява задължени­ята си;                                 

·                    да създават спокойна атмосфера на работа;

·                    да притежават добро самочувствие;

·                    да поемат отговорност;

·                    да бъдат общителни;

·                    да поставят просто и ясно задачите.

В теорията са възприети три подхода за изследване на лидерството: подход на личностните черти, поведенчески подход и ситуационен подход.

Подход на личностните черти.

Според теорията за „великия човек", която е доминирала в ми­налото, подходът е от гледна точка на личните качества, които притежава лидерът. В различните изследвания и опити се цитират редица качества и характеристики на лич­ността, които са важни, за да бъде индивидът лидер. Те най-общо могат да бъдат представени така:             

- физически характеристики: възраст, височина, тегло;

-  интелигентност: познания, способности, интелект, спра­ведливост;

- биографични - социален статус, опит, образование;

- характеристики, свързани с работата: инициативност, нас­тоятел ност, отговорност, стремеж към успех;

- личностни характеристики: бързина, доминантност, открит характер, агресивност, независимост, решителност, ентусиа­зъм, убеденост в собствената правота, авторитарност.

Едва през 1948 г. Ралф Стогдил след обширен преглед на повече от 100 теории на лидерството стига до извода, че лидерът от средна величина превъзхожда средния човек в неговата група по отношение на:

- интелект;

- знания;

- сигурност при изпълнение на отговорни дейности; 1 активност при участие в обществените процеси;

- социално-икономически статус.

Едвин Гизели, виден изследовател на лидерството, посочва 8 персонални черти и 5 мотивационни характеристики, които счи­та за особено важни за лидерав

Персонални черти са:

- интелигентност; I инициативност;

- способност да ръководи;

- увереност в себе си;

- сходство със своите подчинени;

- решителност;

- мъжественост/женственост;

- зрелост.

Мотивационни характеристики са:

- потребност от сигурност за работата;

- нужда от финансово поощрение;

- потребност от власт над другите;

- нужда от самоутвърждаване;

- потребност от положение в службата.

В своето изследване Гизели ранжира тези характерни черти според тяхното относително значение като: много важни; със средно значение и незначителни. Гизели съставя тест за диагностика на личността с 64-точ-кова таблица, известна по-късно като „скала на Гизели".

През по-късен етап някои теоретици в това направление чрез изследвания подчертават, че за лидера могат да бъдат присъщи и черти, придобити чрез обучение и практически опит. Анализът на тези обобщени резултати показва, че са необходими интелект, воля, увереност в себе си, общителност, целенасоченост и пр.

Към подхода за личностните черти трябва да се отнесат така наречените теории за харизматичното лидерство. При тях има още една група концепции за лидерството, чието споменаване тук е задължително - идеите за лидерството се разглеждат като харизма (най-близкото й българско значение се описва с “чар” или “обаяние”). Лидерският феномен тук се свързва с омагьосващото въздействие и властната заразителност на поведението на лидера.

Личностните характеристики на лидера според тези теории са в така наречения лидерски поглед в бъдещето, реторичното майсторство и умението да се внушава доверие. Лидерството по природа е ориентирано към бъдещето, включва идея за “напред”, за “водене” в бъдещето. Успешното лидерство в повечето случаи включва способността да се вижда отвъд реалностите, които ни заобикалят, да се “улавят” и невидимите недостатъци на органи­зацията, да се предлага ясна посока на перспективното развитие. Имиджът и умението да се внушава доверие също не са за подценяване като фактор на харизмата. Лидерите изграждат у последователите си доверие към себе си и към своя лидерски поглед давайки си вид на самоуверени, на непоклатимо убедени в правото на убежденията си, внушавайки саможертва и голяма морална сила. Те съумяват да бъдат възприемани като изключително способни, необикновени, гениални, успяващи, силни независимо от сте­пента на реалното им покритие. Няма рецепта за постигане на този ефект, но за целта се използват средства като: демонст­риране на жертвоготовност в името на интересите на последо­вателите, умело самоизтъкване, убедително артистично преуве­личаване на собствения принос и други. Добрата и услужлива па­мет също би била от полза, защото за околните често изглежда като блестяща ерудиция и висок интелект.

Лидерско поведение

Поведенчески (бихевиористки) подход на изследване на лидерството. Теориите за характерните черти на лидерите не дават отговор на въпросите „Какво правят"? и „Как трябва да се адап­тират лидерите към променящите се изисквания на обкръжава­щата среда".

Успешното лидерство е ефективно използване на междулич­ностното влияние за постигане на целите на фирмата. Лидерът успява чрез методите, чрез подходите, които използва, да влияе на групата. Приносът на поведенския подход в теорията за лидерството намира израз в многостранния анализ на поведението на мениджъра и в класификацията на стиловете на ръководство. Стилът на ръководство се дефинира като определен маниер на поведение на мениджъра, чрез който влияе и стимулира подчине­ните за изпълнение на целите на търговската фирма. Степента, в която мениджърът делегира пълномощията, типовете власти, които използва, грижата за човешките отношения - всичко това конкретизира стила на ръководство, характерен за даден лидер.

Първоначалният замисъл на всички бихевиористки изследвания и анализи е да се открие „най-добър" стил на ръководство, ефек­тивен за всички ситуации. През по-късен етап теоретиците от тази школа разработват различни модели, но във всеки се акцен­тира върху две водещи характеристики на лидерството - ориен­тация към задачите и ориентация към персонала.

Стил на ръководство

Авторитарният стил се определя с подчертан централизъм на управление, единовластие и изявена дистанция между ръково­дител и подчинен. За него са специфични и методите на ръководство - администриране, груба намеса в работата на сът­рудниците, контрол, основан на силата на властта. Най-често езикът на обръщение е лаконичен, рязък, недружелюбен. Указания­та и разпорежданията са кратки, прями и категорични, без да се отчитат индивидуалните особености на конкретната личност, Такива ръководители създават напрежение в съвместната дейност, потискат инициативата, а реалният емоционален вакуум “замъглява” корективното поведение. Характерни за авторитар­ния стил са подчертаната непреклонност (строгост) при изпъл­нението на управленските разпореждания, стремежът към неза­читане мненията на подчинените. Мениджърът, който прилага този стил на ръководство, определя не само задачите на отдел­ната група, но и способите на тяхното изпълнение. Често обвиня­ва, поддържа излишна дискретност, противопоставя колектива на себе си, създава ненужни конфликти.

Демократичният (колективният) стил на ръководство е присъщ на демократичния тип мениджъри. Характерни за него са бодрият тон на общуване и колективното начало в съвместната дейност. Специфични са и методите на работа: колегиалност при обсъждане на основните проблеми, желание да се предизвиква и поддържа творческа инициатива. Движеща сила при демократич­ния стил на ръководство са колективното решение на стопанс­ките проблеми, високата взискателност, съчетана с уважение на всяка личност. Той допуска разнообразни варианти по отношение на управленската дейност, дава възможност за динамични изме­нения и умело реагиране при промяна в условията на съвместната работа. Демократичният стил, основан на принципите на сво­бодна дискусия и обмяна на мнения, приема този ръководител, който е заинтересован от личната инициатива на своите сът­рудници, не проявява дребнаво опекунство и не прилага строг контрол в тяхната работа. Животът потвърждава, че висока ефективност и организираност са невъзможни, ако в стила на ръ­ководителя господстват методите на командвания и принуждения, ако не се използва огромният потенциал на всички категории персонал.

Типична за либералния стил на ръководство е тенденцията към намаляване на отговорността от взетите управленски решения.

Поведението на мениджъра, възприел този стил, се отличава със стремеж да бъде рядко с подчинените, да избягва конфликтите и рисковете в бизнеса. Независимо от положителните черти, сред които е предоставянето на самостоятелност в дейността, този стил е невъзможно да се използва в търговско-стопанската практика. Пасивната роля на мениджъра, както показват изс­ледванията, често довежда до пълна дезорганизация в съвмест­ната дейност. Ефективното въздействие на либералния стил на ръководство се проявява само в тези случаи, когато работата има индивидуален творчески характер, когато всеки член на колек­тива планира и организира самостоятелно своята дейност.

Първият етап на изследване чрез поведенския подход на лидерството измества вниманието на лидера от функциите, които изпълнява във фирмата (групата). Оказва се, че за ефективността на съвместната дейност трябва да се изпълняват едновременно две функции - първата е свързана с изпълнение на задачата или с решаване на стопанските проблеми, и втората е свързана с под­държане на групата или с решаване на социалните проблеми. Свързаните със задачите функции включват предлагане на реше­ния и предоставяне на мнения за развитието на бизнеса; функци­ите за поддържане на групата могат да включват всички предло­жения и дейности, които подпомагат групата да функционира ефективно. Изследванията в тази област сочат, че най-ефективно функциониращите фирми (групи) се характеризират с определена форма на поделено лидерство, при което един (мени­джърът или формалният лидер) изпълнява функцията, свързана със задачите, докато друг член на групата изпълнява социалната функция.

Оттук следват и наименованията на двата типа мениджъри.

- ориентиран към хората;

- ориентиран към задачите (задълженията).

Изследванията показват, че и двата типа лидерско поведение имат предимства и недостатъци, а ефективен мениджър е този, който проявява едновременно интерес както към хората, така и към производството.

Всяка мениджърска дейност е ефективна само тогава, когато се отчитат закономерностите в резултатите от поведението (дейността) на подчинените. Тук възникват сложни въпроси от практическо естество: по какви закономерности управляващите въздействия се възприемат адекватно от сътрудниците на фир­мата: какви механизми на регулиране на поведението трябва да се отчитат в съвместната работа. С тези механизми трябва да се съгласуват вътрешните разработки относно изискванията, пра­вилата, инструкциите, а така също нормите и стандартите на поведение, които трябва да се спазват от всяка личност, от всички категории персонал.

Създател на единна концепция на стил на ръководство на осно­вата на двата показателя: задачите, т.е. грижата за производс­твото и структурата, т.е. грижата за човека, е американският учен Лайкерт, който поставя и началото на изследванията на поведенския (бихевиористкия) подход. Той с помощта на своя екип извършва проучвания и установява 4 основни системи, които се разглеждат като стилове на ръководство, а всяка система е от своя страна означена с номер и се представя като комплексна уп­равляваща система:

•   система 1 - експлрататорско-авторитарна;

•   система 2 - доброжелателно-авторитарна;

•   система 3 - консултативно-демократична;

•   система 4 - партисипативна (стил на работническо участие).

Мениджърът е загрижен във висока степен както от производството, така и от човешките отношения.

Ранни типологии на лидерството

Една от първите типологии на лидерството е създадена от Е. Богардс. Той разделя лидерите на 4 типа: 1) автократичен (среща се в силни организации), 2) демократичен (защитава интересите на групата), 3) изпълнител (изпълнява възложени му задачи), 4) рефлексивно-интелектуален тип (не може да ръководи голяма група).

Ф. Бартлет създава своя типология, която нарича “позиционна”. Лидерите биват три типа: 1) институционален тип (авторитета на лидера се определя от престижа на позицията, която заема), 2) доминиращ тип (лидера заема своята позиция с помощта на сила и влияние), 3) убеждаващ тип (умее да оказва влияние върху настроенията на подчинените и да ги подбужда към действие).

С. Кичело обособява особен тип лидер – “лидер без офис” и го нарича “пророк”. Той смята, че пророците излизат на сцената на историята в смътни времена, спечелват подкрепата на своите поддръжници и се превръщат в символ на ръководените от тях движения.

Ф. Редъл твърди, че институционалните и емоционалните групови процеси могат да произтичат само ако са свързани с някой от деветте типа личности. Според неговата типология тези личности са: “патриарх”, “лидер”, “тиран”, “обект на любов”, “обект на агресия”, “организатор”, “изкусител”, “герой”, “пример за подражание” (положителен или отрицителен).

Дж. Хетцел и Е. Губа класифицират лидерството по следния начин: 1) “законодателно лидерство”, при него ролите и очакванията се определят от нормативните изисквания към дейността в обществените системи, 2) “идеографично лидерство”, при този вид потребностите и нагласите на индивидите определят личностните измерения на груповата дейност и на самия лидер, 3) “синтетично лидерство”, то примирява конфликтуващите страни.

В. Бел, Р. Хил и С. Милз създават типология на четири типа лидери: 1) “формален тип” (заемащ официални постове), 2) “известен тип” (имащ влияние в обществото), 3) “влиятелен тип” (оказващ влияние върху мнението и поведението на групата), 4) “обществен тип” (активно участващ в самодейни организации).

М. Конвей наблюдава лидерите на тълпите и ги разделя на три типа: “вожд” (той се стреми да води тълпата, като я довежда до хипнотичен екстаз и я насочва по избрания от него път – например Наполеон), “представител на тълпата” (той защитава “правилните” мнения и позиции на народа – например Т. Рузвелт), “тълкувател на мнения” (той се стреми да артикулира това, което смътно чувства тълпата, нейните скрити страхове и преживявания).

Разгледаните типологии и класификации на лидерите са обобщения, направени на базата на наблюдения и логически конструкции. Макар и схематични, те подготвят почвата за по-мащабни изследвания.

Типологията на Макс Вебер

Основната идея на Вебер е разбирането за рационалността като характерна черта за съвременната европейска култура. Рационалността се противопоставя на традиционните и харизматичните начини за организиране на обществените отношения. Наред с това немският социолог обяснява произхода на европейския капитализъм с протестанското религиозно-етично учение, възпитаващо в трудолюбие, пестеливост, честност, инициативност. В политическата социология той обръща специално внимание и прави анализ на конфликта на интереси на различни групи сред управляващата класа: статусни и престижни групи. Главният конфликт в социалния и политическия живот е в борбата между политическите партии и бюрократичния апарат. Привържениците на Вебер виждат в неговите трудове опровержение на материалистическото разбиране на историята и доказателство за водещата роля на етическите и религиозните фактори за историческото развитие на обществото.

Вебер е и един от първите учени, които въвеждат термина “харизма” в социологията. Харизма (гръцки произход karisma – “милост, благодат, божествен дар”) означава изключителна надареност. Харизматичната личност (пророк, проповедник, политически лидер) има множество привърженици и почитатели, които я възприемат за свята, непогрешима, свръхестествена и притежаваща лидерски качества.

Вебер създава типология на политическите лидери. Политическото лидерство се основава на определен тип лидерска легитимност.

“Легална легитимност”. Тя има рационална основа, която се проявява в легалността на нормативните правила и в правото на лидера, получил своето място благодарение на спазването на тези правила. При тази легитимност подчинението е следствие на легално установения обезличен порядък и не излиза от формалните рамки на властта в организацията. Това е власт на поста, на позицията, която заема човек. Това е “бюрократичен” тип и съответно стил на лидерство. Хората се подчиняват на бюрократа, понеже се чувстват безсилни пред множеството атрибути на властта, които тя притежава и демонстрира.

“Традиционна легитимност”. Нейната основа се корени във вярата в светостта на древните традиции и в “естествения” легитимен статус на традиционните управляващи. Подчинението тук е следствие на личната преданост и се приема като обществено задължение. Това е “традиционния” тип и съответно стил на лидерство. Това е властта на монарха, получавана по традиция, автоматично независимо от личните качества и водената политика. Хората се подчиняват на монарха или на всеки друг традиционен лидер, защото така е прието. Те не могат да не спазват традицията, не могат да й се противопоставят.

“Харизматична легитимност”. Афективната основа на този тип легитимност е специфичната преданост към харизматичния лидер. Предаността произтича от вярата в изключителната святост, героизъм и образцов характер на лидера, притежаващ безспорни качества и достойнства. За хората харизматичният лидер е олицетворение на нормативните образци и защитник на идеалния обществен ред. “Харизмата” е знамето, хоругвата, които носи човека, олицетворяващ мечтата, идеала и оглавяващ обществено движение от единомишленици. Подчинението на такъв лидер се основава на личното доверие и се определя от представите на индивида за харизмата. Хората се подчиняват не толкова на човека, колкото на харизмата, която му дава влияние и авторитет. Властта на харизматичния лидер – това е власт на символа, особено драматични са моментите, когато този символ се издига над тълпата. Това е властта, притежавана от силна и ярка личност, но тази власт не произтича само от конкретната личност, а и от следващите я маси. Тази власт е фанатична и същевременно ситуативна: ако се промени ситуацията, настъпи нова обстановка славата на лидера бързо може да повехне и той да загуби своето влияние.

Харизматичният лидер има две основни характеристики. Първо, той е дистанциран от своите подчинени, влиянието на харизматичния лидер расте правопропорционално на дистанцията от подчинените му. Второ, той притежава качества, които възбуждат емоционално неговите последователи. Съществува правилото, че харизматичният лидер никога не оставя хората равнодушни: те или го обичат, или го мразят.

М. Вебер разглежда харизмата в три аспекта: 1) харизмата като символно решение на вътрешни проблеми чрез тяхното проектиране върху харизмата и харизматичния лидер; 2) харизмата като защита от чужда власт чрез агресивни действия под ръководството на харизматичния лидер; 3) харизмата като приписвани на лидера атрибути, чрез които той ще удовлетвори интересите на своите привърженици.

От направения обзор на теориите и типологиите от първата половина на 20-ти век става ясно, че лидерите се класифицират едновременно според изпълняваните от тях функции (представител, изпълнител) и според стила на ръководство (доминиращ, демократичен). По-съвременните теории изучават преди всичко авторитарния и демократичния стил, като често ги наричат: “ориентиран към задачата” и “ориентиран към личността” лидерски стил.