Разделение на властите

Демократичната по своята същност власт има нужда от конституционни гаранции против авторитарното й израждане. Една от тези гаранции е принципът за разделението на властите, установен в чл. 8 от Конституцията. Съгласно тази разпоредба държавната власт се дели на ЗАКОНОДАТЕЛНА, ИЗПЪЛНИТЕЛНА И СЪДЕБНА. По своята същност държавната власт е единна и в случая се има предвид разделяне на функциите, посредством които се проявява държавната власт. Става въпрос за такова изграждане и вътрешно взаимодействие на системата от държавни органи, което да препятства антидемократичното упражняване на властта. Въпросът за функционалното структуриране на държавата е разработен за първи път от Джон Лок, но класическата идея за разделението на властите е развита от Шарл Дьо Монтескьо, в неговия труд „За духа на законите” 1748 г. Целта е функционалното разграничаване на основните държавни органи чрез обособяването на трите основни функции на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна. По този начин в максимална степен ще бъде ограничен произволът на държавата по отношение на гражданите и ще бъде гарантирана политическата свобода. Общовалидните форми на проявление на този принцип са следните:

1. В управлението на държавата са разграничени три основни функции, а именно: законодателна, изпълнителна и съдебна.

2. на всяка от тези функции съответства определена подсистема от държавни органи, която изпълнява специфична роля, титуляр на законодателната власт е само НС, тъй като той е единствен орган, който има правомощието да приема, изменя, допълва и отменя закона. Титуляр на изпълнителната власт е МС, който се занимава с управлението на държавата във вътрешно и външно политически аспект. Като органи на съдебната власт следва да посочим – съдът, прокуратурата и следствието. Съдебната власт няма един титуляр. Тук говорим за органи на съдебната власт.

 3. Всяка една от тези три власти е относително самостоятелна в своето действие, за да функционира ефективно обаче изградената на този принцип система на държавните органи е необходимо те да си съдействат постоянно. Така например законодателната и изпълнителната власт непрекъснато си взаимодействат, от една страна чрез осъществявания парламентарен контрол и от друга чрез упражняването на правото на законодателна инициатива от МС.

Съдебната власт се характеризира с по-висока степен на автономност и категорични изисквания за независимост. Това произтича от нейната особена роля, а именно защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата.

4. съществен елемент от принципа за разделение на властите е тяхното взаимно балансиране и възпиране. Този принцип предполага определени форми на взаимен контрол, за да се предотврати възможноста от антидемократична концентрация на властта в една или друга подсистема от държавни органи. В процеса на взаимодействие на трите власти е неизбежно пораждането на конфликти между тях. Тяхното разрешаване води до идеята за т.нар. неутрална власт на държавния глава, който във взаимоотношенията си с титулярите на трите власти изпълнява арбитражна функция.

5. Начинът на изграждане на взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт е определящ за формата на държавно управление. Тези взаимоотношения се структурират по различен начин, например при президентската и парламентарната форма на управление.

Съвременното развитие на конституционализма и парламентаризма поставя в нова светлина принципа за разделение на властите. Класическото разделение на законодателната и изпълнителната власт е подложено на съществени промени, така например спечелилата парламентарно мнозинство партия или коалиция, излъчва свое правителство, чиито срок на пълномощия зависи от стабилността на доверието, именно от това парламентарно мнозинство. Така законодателната и изпълнителната власт престават да се възспират и контролират взаимно. Това може да доведе до доминиране на изпълнителната власт над законодателната, а от тук и до недемократичност на управлението, до злоупотреба с властта и нарушаване правата на гражданите. Ето защо трябва да се търсят нови гаранции за разделението на властите, чрез т.нар. рационализиран парламентаризъм и извеждане на ролята на опозицията в контрола върху упражняването на властта.

ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ И ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО. ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ. ПРОБЛЕМЪТ ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И ЗАБРАНАТА ЗА АВТОНОМНИ ТЕРИТОРИАЛНИ ОБРАЗОВАНИЯ.

Съществуват две основни форми на държавата, които се изразяват във формата на държавно управление и формата на държавно устройство.

Формата на държавно управление се отнася до организацията на държавната власт, а формата на държавно устройство до организацията на територията на държавата, като критерии за определяне формата на държавно управление се приемат системата на висшите държавни органи, начинът за образуването им, формата и съдържанието на политическата зависимост на правителството от парламента, способите за осъществяване на държавната власт, видът на висшите държавни органи, характерът на взаимоотношенията между тях и др.

По форма на държавно управление държавите биват МОНАРХИИ и РЕПУБЛИКИ.

 При МОНАРХИИТЕ държавният глава получава своята титла по наследство, като член на съответна династия и по дефиниция той е несменяем до края на живота си. При монархиите легитимността на властта е сакрализирана. Особата на държавния глава – монарх е обявена за свещена и неприкосновена.

При РЕПУБЛИКИТЕ държавният глава се избира пряко от населението или от съответен държавен орган за определен срок.

МОНАРХИЯТА може да бъде абсолютна, т.е. неограничена, конституционна или парламентарна.

При ПАРЛАМЕНТАРНАТА МОНАРХИЯ правителството носи отговорност пред парламента, като най-често монархът е само символ на държавата, без да притежава реална власт.

При АБСОЛЮТНАТА МОНАРХИЯ липсва парламент и монархът притежава и упражнява цялата власт в държавата. Той назначаваправителството и съдиите, които са отговорни пред него.

Съществува и междинна форма, притежаваща белези както на абсолютната, така и на парламентарната монархия, наричана ДУАЛИСТИЧНА МОНАРХИЯ. При нея съществуват две силно власти, тази на наследствения монарх и на парламента.

При РЕПУБЛИКИТЕ държавният глава се нарича президент или председател на републиката, като той се избира за определен срок и не е пожизнен, т.е. доживот. Обикновено изрично се урежда, че едно и също лице може да бъде избирано за президент най-много за два мандата. Има изключения - Рузвелт е бил избиран три пъти.

РЕПУБЛИКИТЕ БИВАТ ПРЕЗИДЕНТСКИ, ПОЛУПРЕЗИДЕНТСКИ И ПАРЛАМЕНТАРНИ.

 Пример за президентска република са САЩ, за полупрезидентска-Франция, а за парламентарна – България. Видът на републиката се предопределя от взаимоотношението между изпълнителната и законодателната власт.

Конституцията в чл.1, ал.1 определя формата на държавно управление, а именно "България е парламентарна република". Характерно за тази форма на управление е, че парламентът осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол над правителството. Съществуват различни форми на парламентаризъм - рационализиран, дуалистичен, монистичен и др. Като критерии са взаимоотношенията между висшите държавни органи. 

По своето държавно устройство държавите биват УНИТАРНИ, ФЕДЕРАТИВНИ, КОНФЕДЕРАТИВНИ  и ДЪРЖАВНА УНИЯ.

В УНИТАРНАТА ДЪРЖАВА суверенитетът е неделим. Тя има изградена единна система от държавни органи, осъществяващи публичната власт. Има единна Конституция, единно законодателство и единно гражданство. Държавата самостоятелно и независимо упражнява своя суверенитет, териториалната й организация е единна и в нея не могат да съществуват други суверенни или автономни държавни образувания. Територията на унитарната държава се дели на различни по вид административно-териториални единици. Така като унитарна държава територията на РБългария се дели на области и общини, като в общините се създават съставни административно-териториални единици, райони и кметства. Тези административно-териториални единици са неделима част от територията на страната.

КОНФЕДЕРАЦИЯТА представлява съюз от държави. Създава се на договорна основа между две или повече държави, обединени с отбранителна или друга цел. При конфедерацията общността от държави е неустойчива, тъй като всяка една от тях съхранява своя суверенитет. Субектите на конфедерацията имат своя независима държавна организация, а самата конфедерация, създава свои органи, които да ръководят и управляват общите дела на съюза. Конфедерацията е неустойчива и преходна общност от държави, която рано или късно се разпада или прераства във федерация.

ФЕДЕРАЦИЯТА е съюзна държава, която трайно обединява множество държави. Тя има общи органи, като парламент, правителство, върховни съдебни органи. Обикновено парламента е двукамарен, като едната камара се избира от населението на съюзната държава – долната камара, а другата се състои от представители на държавните образувания, които са субекти на федерацията. Някои фидерации в правителството имат представители на субектите, включени в състава на съюзната държава. На нейно подчинение обикновено са: армията, външното министерство, специалните служби и др държавни органи. Във федерацията въпросът със суверенитета се решава по различен начин. В някои случаи той принадлежи на съюзната държава, а в други случаи се поделя между федерацията и нейните субекти, възможно е суверенитетът да принадлежи и само на субектите на федерацията.

УНИЯТА е особено държавно формирование, характеризиращо се с лабилни връзки между самите държави. Тя се проявява в две разновидности от една страна говорим за ЛИЧНА УНИЯ, която представлява формирование, при което едно лице – монархът е глава на две или повече суверенни държави. Обединител на това формирование е единният държавен глава. Обикновено личната уния е нетрайно обединение.

Другата разновидност е РЕАЛНАТА УНИЯ, при която единният държавен глава обединява множество суверени държави, но съюзът между тях е траен и изрично уреден в конституциите на държавите. Съгласно чл.2, ал.1 от Конституцията: република България е единна държава с местно самоуправление. В нея не се допускат автономни териториални образования. Изразът единна държава означава, че тя е унитарна по своето устройство държава, на територията на която не съществуват държавни или автономни формирования. Това е гаранция срещу всеки опит на етническа или някаква друга основа да се създават автономни формирования. Установяването на местно самоуправление в общините допуска съществуването на териториална децентрализация и обособяването на определени административно-териториални единици, като основа на местното самоуправление. Формата на държавно управление и на държавно устройство могат да бъдат променяни само от Велико народно събрание, с оглед настъпването на съществени промени в обществено-политическия живот

СПОСОБИ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ. НЕПОСРЕДСТВЕНО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНАТА ВЛАСТ ОТ НАРОДА - ПОНЯТИЕ, ФОРМИ И РЕД.

Конституцията в чл.1, ал.2 установява два класически способа за осъществяване на държавната власт. Първият е НЕПОСРЕДСТВЕНИЯТ СПОСОБ, при който държавната власт се осъществява чрез формите на пряката демокрация, а вторият е ПРЕДСТАВИТЕЛНИЯТ СПОСОБ, при който държавната власт се осъществява чрез предвидените в Конституцията органи. Една част от тези органи се избират пряко от населението, а по-точно от избирателния корпус, като например НС, президент и вицепрезидент, кметовете, органите на местното самоуправление и др., а друга част се формират по вторичен ред, като се избират или назначават от избраните от народа органи, например – минисът-председателя, МС, министрите се избират от Народното събрание. МС назначава Областните управители. Формите на пряката демокрация или непосредственото осъществяване на държавната власт от народа са уредени в закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Формите на пряката демокрация са: РЕФЕРЕНДУМ, ГРАЖДАНСКА ИНИЦИАТИВА И ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО.

Референдумът и гражданската инициатива могат да се произвеждат, както на национално, така и на местно ниво. Докато общото събрание на населението се провежда само на местно ниво. С оглед на териториалния им обхват референдумите биват: НАЦИОНАЛНИ И МЕСТНИ РЕФЕРЕНДУМИ.

Националният референдум се произвежда на територията на република България за пряко решаване от гражданите на въпроси с национално значение, които са от компетентността на НС. Изключение представляват въпросите от компетентността на Великото народно събрание ВНС, някои от правомощията на НС, като например: насрочването на избори за президент, избора на министър-председател, на МС, на част от състава на ВСС и КС, образуването и закриването на министерства и др. Също така предмет на национален референдум не могат да бъдат въпроси, относно размера на данъците, таксите, трудовите и осигурителните плащания и вноски, въпроси на държавния бюджет и въпроси свързани с правилата на вътрешната организация на НС. Не могат да бъдат подлагани на референдум, в тяхната цялост кодекси и закони, уреждащи изцяло материята в дадена област. Референдум по въпроси уредени в сключени от България международни договори могат да се произвеждат само преди тяхната ратификация, защото след като бъдат ратифицирани те стават част от вътрешното право. При произвеждането на национален референдум може да се гласува по един или няколко въпроса, на които гражданите отговарят с „да” или „не”. Право да гласуват на национален референдум имат българските граждани с избирателни права, които имат постоянен адрес на територията на страната към деня на насрочване на референдума. Приетото с национален референдум решение не подлежи на последващо одобрение от НС, което е длъжно да приеме съответен акт, когато това е необходимо за изпълнение на решението, прието на референдума. Това определя националния референдум като дефинитивен.

 Председателят на НС, саздава публичен регистър, в който се вписват предложенията за произвеждане на национален референдум. В срок до три месеца от вписването на предложението НС е длъжно да приеме решение по него. В срок до един месец от обнародване на решението на НС президентът определя датата на референдума, която не може да бъде по-рано от два и по-късно от три месеца от датата на обнародване на решението. МС осъществява организационно-техническата подготовка на националния референдум. Предложението предмет на референдума е прието ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за НС и ако положително са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели. Ако предложението, предмет на референдума не е прието национален референдум по същия въпрос може да бъде иницииран не по-рано от две години от датата на произвеждането на референдума.

МЕСТНИЯТ РЕФЕРЕНДУМ се произвежда в община, район или кметство за пряко решаване на въпроси от местно значение, които законът е предоставил в компетентност на органите на местно самоуправление и органите на района и кметството. Чрез местен референдум не могат да се решават въпроси за местния бюджет, въпроси относно размера на местните данъци и такси и въпроси свързани с правилата на вътрешната организация и дейност на ОбС. Решението прието с местен референдум не подлежи на последващо одобрение от ОбС, който следва да приеме съответен акт, когато това е необходимо за неговото изпълнение, следователно и местният референдум се определя като дефинитивен.

Местен референдум се произвежда по предложение на поне една пета от  общинските съветници, но не по-малко от трима общински съветници, от кмета на общината, района или кметството, от инициативен комитет, съблал подписите на не по-малко от една двадесета от  гражданете с избиратени права, които имта постоянен адрес на територията на съответната община, район или кметство към момента на вписване на предложението в публичния регистър, създаден от Председателя на ОбС. Решението за произвеждане на местен референдум се взема от ОбС, който определя и датата за неговото произвеждане не по-рано от 45 дни и не по-късно от 60 дни от решението за произвеждане на референдума. Право да гласуват на местен референдум имат българските граждани с избирателни права, които имат постоянен или настоящ адрес на територията на съответната община, район или кметство през последните шест месеца преди насрочването на местния референдум. Неговата организационно-техническа подготовка се осъществява от кмета и общинската администрация. Предложението, предмет на местния референдум е прието ако в него са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за ОбС в общината и ако положително са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели. Ако предложението предмет на местния референдум не е прието, референдум по същия въпрос може да бъде иницииран не по-рано от една година от датата на произвеждането му.  Освен с оглед на териториалния им обхват референдумити биват РЕШАВАЩИ, СЪВЕЩАТЕЛНИ и НАРОДНО ВЕТО с оглед на своя юридически ефект.

РЕШАВАЩИТЕ референдуми се наричат още  ДЕФИНИТИВНИ  и се характеризират още с това, че в произвеждането им участват всички избиратели, като решението прието на този вид референдум е суверено, окончателно и неотменимо.., освен в предвидените в закон случаи. Тези решения произвеждат непосредствено правни последици.

СЪВЕЩАТЕЛНИТЕ референдуми се наричат още КОНСУЛТАТИВНИ и представляват допитване до избирателното тяло по въпрос, който трябва да бъде решен от компетентен орган. Смисълът на този вид референдум е да се вземе мнението на гражданите по предстоящ за решаване въпрос. Органът не е юридически задължен да се съобрази с полученото чрез този вид референдум решение, но е длъжен да обсъди направените предложения и изказаните мнения, този вид референдум, както и дефинитивния също може да се осъществи и на национално и на местно ниво.

НАРОДНОТО ВЕТО  се нарича още  ПОСЛЕДВАЩ РЕФЕРЕНДУМ и се характеризира с това, че решението на даден компетентен орган подлежи на одобрение или неодобрение на избирателното тяло.

ГРАЖДАНСКАТА ИНИЦИАТИВА, представлява форма на пряко участие на гражданите, посредством която те правят предложения до съответен компетентен държавен орган. Тя може да бъде реализирана както на национално, така и на местно ниво. При националната гражданска инициатива предложенията се отправят до НС или до органите на централната изпълнителна власт за решаване на въпроси от национално значение, а при местната гражданска инициатива до ОбС, кмета на общината, района или кметството, до областни или регионални органи на изпълнителната власт за решаване на въпроси от местно значение. Националната гражданска инициатива се осъществява чрез подписка, организирана от инициативен комитет на територията на цялата страна, а местната гражданска инициатива, чрез подписка организирана от инициативен комитет на територията на съответната община, район, кметство или населено място. Органите до които е отправена подписката за гражданска инициатива са длъжни да разгледат направените предложения и да обявят своето решение и мерките за неговото изпълнение.

ОБЩО СЪБРАНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО  се провежда за решаване на въпроси от местно значение, които по целесъобразност са предоставени в компетентността на съответния ОбС или кмет. Общото събрание на населението се свиква от кмета на общината, района или кметството по негова инициатива, по решение на ОбС и по искане най-малко на една петдесета, но не по-малко от 20 граждани с избирателни права и с постоянен или настоящ адрес на територията на общината, района, кметството, населеното място или квартала към момента на формулиране на искането. Общо събрание на населението се провежда на територията на общината, района, кметството, населеното място и квартал с население до 10 000 жители. ОбС или кметът са длъжни да издадат съответните актове за предприемане на необходимите действия за изпълнение на решението на общото събрание на населението. В законодателството и в Конституцията се използва изразът „допитване до народа”, това е обобщаващ термин, който обхваща всички форми на пряка демокрация, чрез които гражданите участват непосредствено при осъществяването на държавната власт. Като форма на пряка демокрация съществува и т.нар. ПЛЕБИСЦИТ, който в България не е уреден. Това е акт чрез който гражданите с избирателни права опълномощават едно лице или орган да извърши от тяхно име действие с правно значение. Например: да измени Конституцията или форма на държавно управление.

ДЪРЖАВЕН ОРГАН. ПОНЯТИЕ. ХАРАКТЕРИСТИКА И ОСОБЕНОСТИ. ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ ОРГАНИ. СИСТЕМА НА ДЪРЖАВНИТЕ ОРГАНИ.

ДЪРЖАВНИЯТ ОРГАН е структоро образуващ елемент на държавната система. Той се характеризира със следните ОСОБЕНОСТИ:

1.Държавният орган е онази структура от държавната система, която чрез присъщи на държавата методи и средства, осъществява публичната власт.

2.За да изпълнява поставените пред него задачи на държавния орган са предоставени властнически правомощия определени в Конституцията, законите и подзаконовите нормативни актове. Това означава, че той има правото да издава или приема задължителни по своя характер предписания във формата на общи или индивидуални правни актове. Държавните органи са длъжни да упражняват своите правомощия. По принцип правомощието  представлява съвкупност от правата и задълженията на даден държавен орган. Терминът „правомощие” следва да се разграничава от понятието „пълномощие”, което се отнася до срока, за който даден държавен орган е избран или назначен, т.е. отнася се до неговия мандат. Ето защо пълномощията могат да бъдат прекратени предстрочно докато правомощията могат да се предоставят или отнемат чрез Конституцията и законите.

Обемът и видът на властническите правомощия на държавните органи се обуславят от характера на поставените пред тях задачи, както и от принципа за разделение на властите. Съвкупността от правомощията на даден орган, образуват неговата компетентност. За реализирането си на властническите си правомощия държавните органи приемат съответни правни актове, които са различни по своя характер.

3. Държавният орган действа от името на държавата и в неин интерес. Той е отговорен за своята дейност пред нея в лицето на по-горестоящия от него ръководен орган. Държавният орган действа относително самостоятелно, като отговаря за своята дейност в рамките на предоставената му компетентност.

4. Държавният орган се характеризира с определен личен състав, който е нормативно установен. Например: Конституцията постановява, че НС се състои от 240 членове. Личният състав на органите се формира чрез избор или назначаване. Представителните и някои изпълнителни органи се избират непосредствено от народа на основата на демократични, избирателни принципи. Например: НС, президент, ОбС, кметове. Или се избират от други държавни органи. Наприемер: МС се избира от НС, омбудсмана се избира от НС. Също така някои държавни органи се назначават. Например: ОУ, органите на съдебната власт. На основата на посочените характерни белези за държавни органи можем да дадем следното определение: Държавният орган е държавна структура с определен личен състав, формиран по установен в закона ред, на която са предоставени определени властнически правомощия, с оглед изпълнението на поставените пред нея задачи, като действа от името на държавата и влиза в различни по характер взаимоотношения с други държавни органи. Най-общо казано държавният орган е инструмент за осъществяването на многобройните функции на държавната власт. Следва да се прави разлика между понятието „държавен орган” и понятието „ведомство”. Последното представява съвкупност от личния състав, помощния персонал и материално техническа база, осигуряващи дейността на един или друг държавен орган. Ведомството обаче не е държавен орган. Например: държавен орган е министърът, а оглавяваното от него министерство представлява ведомство.

Системата на държавните органи се създава въз основа на принципа за разделение на властите и представлява единство взаимно свързани и взаимодействащи си различни по вид и степен държавни органи. Така те образуват сложна система от различни по вид, характер, състав, значение, структура и социална роля органи. Всъщност държавата съществува и функционира чрез системата от държавни органи.

ВИДОВЕ ДЪРЖАВНИ ОРГАНИ

Държавните органи са разнообразни като задачи и компетентност, като начин на формиране и състав, като процедура на вземане на решения и териториален обхват на дейността им. В зависимост от всички тези специфики държавните органи се класифицират по различен начин:

1. С оглед принципа на разделение на властите разграничаваме- ОРГАН НА ЗАКОНОДАТЕЛНАТА ВЛАСТ, ОРГАН НА ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ и ОРГАНИ НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ.

Орган на законодателната власт е НС. 

Подсистемата на органи на изпълнителната власт се оглавява от МС, тук се включват министрите, ръководителите на ведомства без ранг на министерства, ОУ и др. Характерно за тази подсистема е, че се изгражда на принципа на иерархичността, като по-долустоящият орган е подчинен на по-горестоящия, запазвайки своята автономност. Актовете на по-горестоящия орган са задължителни за по-долустоящия.

Системата на СЪДЕБНИТЕ ОРГАНИ включва: СЪД, ПРОКУРАТУРА и СЛЕДСТВИЕ, като те са изцяло независими и се подчиняват само на закона.

При тази класификация съществуват и други органи, които не могат да бъдат отнесени към нито една от трите власти. Например: Президент, конституционен съд, ОбС и др.

2. В зависимост от териториалният обхват, на който съответният държавен орган упражнява своята компетентност държавните органи биват: ЦЕНТРАЛНИ или наричани още ВИСШИ ОРГАНИ и МЕСТНИ ОРГАНИ.

При ЦЕНТРАЛНИТЕ компетентността се разпростира върху цялата територия на република България. Например: НС, МС, президента.

При МЕСТНИТЕ органи само върху територията на съответната административно-териториална единица. Например: ОУ, кметовете, ОбС.

3. В зависимост от характера и обема на принадлежащите им правомощия държавните органи се делят на: ОРГАНИ С ОБЩА КОМПЕТЕНТНОСТ И ОРГАНИ СЪС СПЕЦИАЛНА КОМПЕТЕНТНОСТ.

Първите  притежават ръководни правомощия във всички сфери на социално управление. Например: НС, МС и др.

Вторите притежават правомощия в конкретна сфера на социално управление. Например: Министрите, ръководителине на агенции, комисии и т.н.

4. Според начина си на образуване те биват ПРЯКО ИЗБРАНИ ОТ НАРОДА  в лицето на избирателния корпус. Например: Президент, НС, ОбС, кметове и др. и НАЗНАЧАВАНИ ОТ ДРУГИ ОРГАНИ. Например: ОУ, ръководителлите на ведомства без ранг на министерства.

Някои държавни органи също се избират, но от други държавни органи. Например: ВСС, МС, омбудсмана и т.н.

5. Според състава си държавните органи биват: КОЛЕКТИВНИ. Например: КС, ВСС. и ЕДНОЛИЧНИ. Например: ОУ, кмет, прокурор.

6. Спорен начина на вземане на решение: КОЛЕГИАЛНИТЕ се отнасят до колективните органи и ЕДНОЛИЧНИ, които вземат еднолично своите решения. 

КОНСТИТУЦИОННИ ПРИНЦИПИ НА ОРГАНИЗАЦИЯ И ДЕЙНОСТ НА ДЪРЖАВНИТЕ ОРГАНИ

Основните принципи, които имат най-голяма обществена значимост и са заложени в организацията и дейността на държавните органи са принципите на НАРОДНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ, РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ВЛАСТИТЕ, ЗАКОННОСТА И ДЕМОКРАТИЗМЪТ.

Тези принципи намират приложение в организацията и дейността на всички държавни органи от принципа на народния суверенитет, произтича последователно проведеното изборно начало, а именно всички държавни органи под една или друга форма се избират пряко или косвено. Пряко избраните от населението държавни органи на национално равнище имат по-високо място в държавната йерархия и притежават по-значими правомощия. Именно в това се състои и принципът на демократизма при организацията на държавния орган.

ПРИНЦИПЪТ НА ЗАКОННОСТ означава, че държавните органи действат въз основа и в изпълнение на закона, като в рамките на своята компетентност издават или приемат съответни правни актове. Съществуват и специфични за различните подсистеми от държавни органи принципи. Например: Субординация, това означава съподчиненост от един на друг орган, координация, публичност и др.

Взаимоотношенията между някои държавни органи се осъществяват въз основа на принципа на йерархичността. Той е характерен преди всичко за органите на изпълнителната власт и за прокурорските органи. Изразява се в съподчиненост на органите помежду им в съответната подсистема. По-долустоящия орган е подчинен на по-горестоящия.

Друг принцип въз основа на който се изграждат взаимоотношенията на държавните органи се изразява в осъществяването на методическо ръководство от по-горестоящите органи на по-долустоящите.