Държавата е древна институция, която води своето начало отпреди хиляди
години.
Предшественик
на държавата е администрацията. В Древния Изток тя се създава за да контролира
„реката и хората”. Строителството на диги, прокопаването на канали,
систематизирането и съхраняването на информацията изискват добра
организация и контрол. Така се създава необходимостта от строго подреждане в
обществото и държавен апарат. Земеделието отваря вратите към държавата и
цивилизацията. Закономерна е появата на първите държави в Месопотамия и Древен
Египет.
И в Античността има ралични
форми на държавно устройство и управление - град, монархия, империя.Всички те
обаче си приличат - упражняването на властта става чрез админстрацията. В
трите големи източни империи- Египет, Асирия и Персия
админстрацията използва различни средства и методи за контрол върху
населението. Египетската се основава на съюза със завладяното население,
асирийската имперска админстрация е режим на силата, убийствата и заточенията,
а персийската съчетава и двете.
Демокрацията като политическа
система се създава за първи път в Атина - разделение на властите,
избираемост на управляващите, контрол от народа върху тях.
Римската империя осъществява своята вътрешна и външна
политика с помощта на админстративния апарат.В периода на републиката още е
създадена йерархическа стълбица. Държавните длъжности са ясно
разпределени и йерархизирани-сенатори, консули, претори, цензори, трибуни.
С помощта на разклонения административен апарат, императорите управляват
държавата, която се простира на 3 контитента. В завладените територи
админстрацията прилага принципа „разделяй и владей”.
Продължават опитите за създаване на световна държава и през
Средновековието. Докато има ефективна административна система държавата е
стабилна и може да осъществява териториална експанзия. Карл Велики
въвежда централизирана админстративна система на управление. Държавата е
разделена на отделни маркграфства, те от своя страна на графства и стотни.След
смърттта му империята се разпада поради невъзможността да се запази разклонения
админстративен апарат.
През XI век са положени основите на английската
администрация за което свидетелства т. нар „Книга на страшния съд”.
Кралството е разделено на графства. В тях са назначавани специални
кралски чиновници наречени шерифи. Те ръководят местната администрация, съда,
надзирават събирането на данъците. До началото на XIV в. английският парламент има точно определени функции и
структура. Състои се от две камари- на лордовете и на общините.Парламентът има
съвещателни права, утвърждава данъците и е висш съдебен орган.
Централизирането на Франция е немислимо без
създаването на чиновн-ически апарат. Създаден е специален кралски съвет,
който е съвещателен орган. В него има не само негови верни васали, но и
граждани, познаващи финансите и законите. Кралските владения са разделени на
окръзи, а извън тях има кралски чиновници, които контролират васалите и следят
за точното изпълнение на законите. През XII в. се създава
съвещателният орган към краля и Генералните щати-представителен орган в който
влизат аристокрацията, духовенството и т. нар. трето съсловие-граждани,
търговци, предприемачи, занаятчии.
В източната част на Европа през
Средновековието не съществува васално-йерархическата структура.Във Византия и
България е създаден админстративен апарат, подобен на съвременните.В него
длъжностите са строго регламентирани и подредени в специални таблици на
ранговете.
През XVIII в. се полагат основите на
нова държава в един нов свят. Създаването на американската нация преминава през
войната срещу английската колониална сиситема. Великобритания се опитва да
установи контрол върху своите колонии, увеличава и добавя нови данъци.
Колонистите се сплотяват около принципа ”Няма данъци без представителство”. На
4 юли 1776 г. Конгресът приема „Декларация за независимост”, чийто автор е
Томас Джеферсън, а известни корекции внасят Франклин и Адамс. Това е уникален
документ, който легитимира формирането на американската държава като модел на
политическа демокрация. На 15 ноември 1777 г. е приета първата конституция на
САЩ, наречена „Параграфи на конфедерацията”. Тя гарантира суверенитета на
отделните щати, но не и успешни военни действия срещу английските кралски
войски. Сложната обстановка след края на войната създава небходимостта от
промяна в основния закон- до 1789 г. са направени 10 поправки, а до сега- общо
16.Бащите-основатели се ръководят от учението на Монтескьо и принципите,
защитавани от Джон Лок за баланса на силите в политиката-между трите
власти трябва да има баланс така, че нито една от трите да не доминира над
останалите. Американската конституция утвърждава републиканската форма на
управление и стриктно разделяне на трите власти. Законодателната власт е
представлявана от Конгреса. Състои се от две камари и определя данъците, може
да сече монети, да издържа и ръководи армията и флота.
Другият модел на политическо
управление и устройство е британския.Той се създава след двете
революции-Пуританската и Славната. Великобритания е пример за постигане на
съгласуваност между икономически просперитет и политическа стабилност без
абсолютизъм през XVII и XVIII в. С приемането на „Била за правата” и „Акта за
установяване” се създават правните основи на английския парламентаризъм и
демокрация.
СЪВРЕМЕННИ ТИПОВЕ
ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ.
В Европа модерната държава е по-нов феномен. Много
политолози си за- дават въпроса докога държавата ще запази своите
универсални функции и ще изчезне ли на определен етап. Според Макс Вебер
държавата е общност, която се стреми към монопол над легитимното прилагане на
физическото насилие в пределите на определена територия.
Модерният политически строй
изпълнява три основни функции.
Първата, административна, се стреми да осигури мир между гражданите и
спазване на законите. Втората, която обхваща законодателната и изпълнителната
власт, съдържа управлението на отношенията с другите общности, решенията,
според които са съставяни, обнародвани и променяни законите и мерките,
които трябва да бъдат вземани от индивидите в зависимост от обстоятелствата.
Третата-режимът трябва да бъде оправдан, да бъде считан за законен и да получи
лоялността на гражданите. Всеки режим си поставя цели от морално и
човешко естество, с които гражданите трябва да са
съгласни.
Политическата система определя отношенията между управлявани и
управляващи, фиксира начина на сътрудничество между хората в ръководенето на
обществените дела, насочва държавните действия, организира смяната на
управляващите. Следователно политическата система позволява да се
открият оригиналните черти, специфични за всеки режим.
Щом много партии имат законно право да съществуват,
те неминуемо се състезават за упражняването на властта. Действително по
дефиниция, партията има за цел не непременно да упражнява властта, а да участва
в упражняването на властта. И тъй като има множество конкурентни партии, трябва
да бъдат постановени правила, по които ще протича конкуренцията. Следователно
многопартийният режим е конституционен; различните кандидати за законно
упражняване на властта познават средствата, които имат право да използват и
тези, които са забранени.
От плуралитета на партиите може да се заключи и за легалността на
опозицията. Ако много партии имат правото да съществуват и ако не всички са на
власт, неизбежно някои от тях са в опозиция. Легалното противопоставяне на
управляващите е сравнително рядък феномен в историята и характеризира известен
тип режим, този на западните страни.
И накрая от легалността на опозицията
произлиза едно още по-общо явление, легалната или умерена форма, която приема
упражняването на властта. Може да съществува едно упражняване на властта
съобразено със законите, което да не е умерено, ако законите постановяват от
самото начало, такива дискриминации между гражданите, че простото прилагане на
законите съдържа елемент на насилие. От друга страна правителства, които не са
легални, могат да бъдат умерени; познати са деспоти, хора, които са
управлявали без да са подчинени на конституционен закон, но не са
злоупотребявали с властта си, за да управляват или екзекутират противниците си.
Все пак докато протича тази легална конкуренция между партиите за упражняването
на властта, самото упражняване е напълно възможно да бъде ограничавано от
съществуващите закони и поради това се стреми да бъде умерено.
Така се стига до следната дефиниция за
режимите, характерни за западните страни: това са режими, при които съществува
конституционна организация на мирната конкуренция за упражняването на властта.
Организацията е конституционна; писани или не, правилата уточняват
разновидностите на конкуренцията между индивидите и групите за упражняването на
властта. Мирното организиране на конкуренцията за упражняването на властта има
за нормална изява изборите.
ПРЕЗИДЕНТСКИ ТИП
Президентски републики са САЩ, ФРАНЦИЯ, РУСИЯ,но
между тях съществуват известни различия.
Безспорно модел и прототип за демократично
управление са САЩ- държавата с най-дълго неизменяната конституция. САЩ са
федеративна държава със силно централно правителство, което има големи
правомощия. Цялата изпълнителна власт се представлява от президента, който е
държавен глава и шеф на кабинета. Президенът се избира на 4 години с право на
преизбиране за втори мандат. Изключение в американската история е
преизбирането на Франклин Делано Рузвелт. Президентът е символ на националното
единство, пряко отговорен за благосъстоянието на американския народ.
Вицепрезидентът се предлага от кандидата за президент и се одобрява на партийна
конференция преди изборите. Американският конгрес е двукамарен и се състои от
Сенат и Камара на представителите. Всеки щат избира по двама представители в
Сената, а в Камарата техния брой е пропорционален на щатското население.
Законодателната дейност се извършва и в двете камари, но най-сериозните дебати
са в Сената. Съдебната власт е представлявана от Върховен съд - от 9 до 12
съдии, които се определят по квоти – от съдебната власт, от Конгреса, от
Президента.
В политическия живот има две партии-Републиканска и Демократическа.
СИЛНИ СТРАНИ
Разделението на властите не позволява установяването на
еднолична или еднопартийна диктатура. Системата на "checks and balances" предотвратява
концентрацията на властта в дадена институция и осигурява свобода за разгръщане на шансове
в гражданско общество. Изборите за президент, Сенат и местни губернатори са
разпределени и не съвпадат. Сенатът се обновява с една трета на
всеки две години, а целият състав на палатата на представителите се
преизбира през две години.
Има гарантирани свобода на словото, печата, религията,
сдруженията, организациите, защита и неприконсновеност на личността и индивидулната
собственост.
Изпълнителната власт е силна, а това предполага по-голяма
бързина и оперативност в действията. Има синхрон и координация между
отделните нива на админстрацията.
СЛАБИ СТРАНИ
Смяна на местната и централна админстрация, липсва
приемственост.
Изпълнителната власт е много силна. В САЩ Президентът
представлява цялата централна изпълнителна власт.
Периодически се водят войни между изпълнителната и
законодателната власт.
Руски вариант
Приетата на на 12.12.93 г. с референдум конституция
установява федера- тивно управление, президентски тип управление и разделение на
властите, равнопоставеност на формите на собственост, защита на малцинствата,
местно самоуправление.
Представителен и законодателен орган на Руската Федерация е двукамарно
Федерално Събрание на Руската Федерация което се състои от: Съвет на
Федерацията и Държавна Дума.
В Съвета на Федерацията влизат по двама представителя от
всеки регион на Русия. Има равнопоставеност, 89 областни представителства се
представляват в Съвета на федерацията от по 2-ма души, т.е. от 178 души, който
приема закони отнасящи се до политическите субекти – граници, мобилизация,
данъци.
Държавната Дума е законодателен орган . Половината от
депутатите в Държавната Дума се избират по едномандатни окръзи по мажоритарната
система, втората половина - по партийни списъци на основата на пропорционалната
система.
Изпълнителната власт се осъществява от Правителството на
Руската Федерация.
Президентът на Руската Федерация, който се явява също и
Върховен Главнокомандващ на въоръжените сили, както в САЩ се избира
на 4 години. За разлика от САЩ - с всеобщи избори при тайно
гласуване.
СИЛНИ СТРАНИ
Разделение на властите, мандатност,всеобщо избирателно право.
СЛАБИ СТРАНИ
Съществуват всички характерни черти за една демократична
държава, но всъщност е на границата на авторитаризма. Прекалено засилване на
изпълнителната власт. Президентът назначава, респективно уволнява
правителството, предлага главния прокурор, председателят на ВАС и има квоти в
КС. Губернаторите се назначават за срок от 5 години и могат да заемат своя пост
неограничен брой пъти.
Френски вариант
Франция претърпява дълбоки обществени сътресения
и конфликти през XVIII, XIX и XX в. Великата Френска буржоазна революция реализира идеите на
Просвещението за република, разделение на властите и равенстсво на гражданите
пред закона. Въпреки това във Франция често се променя формата на
управление, сменят се правителства и управляващи. Парламентарната
република след края на Втората световна война се заменя с президентска.
Идеята на ген. Шарл дьо Гол се оказва полезна и ефективна и спасява
Франция от парламентарните и политически кризи. Президентът се избира за срок
от 5 години, а законодателната власт се представлява от двукамарен парламент.
Националното събрание се избира през 5 г., а Сената се обновява с една трета на
всеки 3 г. Президентът назначава правителствата, а те се отчитат пред него.
ПАРЛАМЕНТАРЕН ТИП
Той има две разновидности- двукамарен и еднокамарен
парламент.
Модел на първият е Велкобритания. Английският парламент
е двукамарен- Камара на лордовете и Камара на общините. Нито едно важно решение
не може да бъде взето без неговото съгласие или несъгласие.Кабинетите се
отчитат пред парламента.
Британската парламентарна монархия запазва традициите на политическата
система и ценнностите на нацията. Кралската институция е символична, но
въплъщава единството на нацията. Монархът назначава министър-председателят.
Водещи партии в британския политически живот са
Консервативната и Лейбъристката. Управлението на М. Тачър в три мандата
(1979-1990г.) е уникален пример за политическия живот на Великобритания и
нейното традиционно общество. М. Тачър съкращава държавните разходи, ограничава бюрокрацията,контролира
паричните постъпления,подпомага средната класа.Тези реформи довеждат до висок
икономически растеж.
СИЛНИ СТРАНИ
Разделение на властите, мандатност, контрол, всеобщо
гласуване, по-голяма ефективност в работата на парламента. Парламентът е
представителният върховен орган на на нацията.
СЛАБИ СТРАНИ
Макар, че двупартийният модел е разчупен до
известна степен ограничава избирателите. Съществува хипотетична вероятност от
управление с „желязна ръка”.
ЕДНОКАМАРЕН ПАРЛАМЕНТ.Типичен пример е България.
СИЛНИ СТРАНИ.Всеобщо избирателно право, разделение на трите власти,
мандатност на управляващите.
СЛАБИ СТРАНИ. Създава се нетрайно представителство и законодателство.
Съперничеството между много партии не създава стабилност и здрава власт.
Изпълнителната власт се формира и контролира от Законодателната. Няма точен
баланс за разделението и контрола на властите. В случаи, когато парламентарното
мнозинство, подкрепящо правителството е крехко се създават
предпоставки за политически и парламентарни кризи.
ДВА ТИПА СЪВРЕМЕННА
АДМИНСТРАЦИЯ
Англо-саксонски: основополагащ на
англо-саксонският тип е английският. Той е сложно съчетание между римската
правна система и родовото право. Докато е жива традицията е валидна и правната
норма.
Вторият тип е континенталният, кариерният.
Такава админстрация има във Франция и Германия. За нея е валиден
принципа „Ако спазваш правилата ще има професионално израстване”. Тази
админстрация е рангова, йерархизирана.
Според Ф. Фукуяма от решаващо значение
за икономическото развитие на съвременните държави са няколко институции.
Първата е организационният модел на управление - публичната админстрация. Там
има знания на експертно ниво. Другите са модела на политическата
система, легитимност на властта, културните и структурни фактори(културни норми, ценнности,
исторически традиции).
ИМА ЛИ УНИВЕРСАЛНА
ФОРМУЛА?
Това отвежда към основния въпрос за
управлението - не кой управлява, а как да се управлява. Проблемите са
формулирани на езика на политическите искания или предложения и недвусмислено
насочват вниманието върху целите на държавната политика. Така достигаме до разбирането
за демокрацията като институции, насочени срещу диктатурата.
Съвременните конституции единодушно прокламират
принципа на народния суверенитет. Но дали този принцип не създава повече
проблеми, отколкото решава? Особено онзи негов прочит, който предполага
хомогенна национална държава. Не създава ли напрежение между конституционен
принцип за достойнството и самоценността на личността и изискванията за
единство, сигурност и участие в/на националната демократична общност? Двете
класически концепции за гражданската и етнокултурната нация могат да
бъдат отправната точка. Първата предполага хетерогенност в културно, етническо,
религиозно отношение, но общност на гражданския статус, на правата и свободите
на личността. Това е общността от свободни и равни граждани, които живеят в
доброволно сдружение. Втората идея предполага общност на произхода, на езика и
религията, утвърждава се хомогенният характер. В националната хомогенност Карл
Шмит открива предварителното условие за демократичността на една държава, а
липсата на такава хомогенност се приема като заплаха на мира. Либералният
отговор на представената дилема е ясен - хетерогенната национална държава,
осигуряваща общ граждански статус за всички, независимо от различията в
етнокултурната принадлежност е гарант за нашата свобода.
НЕГАТИВНИ ЧЕРТИ НА
СЪВРЕМЕННИТЕ СИСТЕМИ
Всички съвременни политически системи са засегнати
и създават различни средства за да противодействат на корупцията. Р. Арон
различава
няколко вида в зависимост от основната причина - на политическите институции, в
тесния смисъл на думата, в колективното съзнание и в социалната база.
Корупцията на политическите институции се появява,
когато партийната система не отговаря на различните групи по интереси или
когато функционирането на партийната система е такова, че от съперничеството на
партиите не произлиза никаква стабилна власт.
Вторият вид корупция съществува в няколко
разновидности - партийното съзнание заличава съзнанието за общо благо,
или склонността към компромис, необходима за функционирането на режима, пречи
на каквото и да е ясно решение и твърда политика.
Корупцията може да има за начало
обществената база, когато индустриал- ното общество не може повече да
функционира, а социалните противоборства станат толкова силни, че политическата
власт е неспособна да ги овладее.
Може да съществува и друга
класификация, която се основава на различаването на олигархия и демагогия.
Конституционно-плуралистичните
режими както ги нарича Арон могат да се корумпират, поради прекомерна
олигархия или прекалена демагогия. В първия случай те ще са корумпирани, защото
едно малцинство пречи на институциите да осъществят управлението на
гражданите. Вторият вид корупция ще се появи, когато олигархията е твърде
безлична, когато отделните групи стигат до край в своите искания и когато вече
няма власт, способна да запази общия интерес. Действително корумпираните режими
могат да бъдат свързани или с прекомерна олигархичност, или с прекалена
демагогия. Но това различаване е също абстрактно: не винаги е лесно да се
разбере към коя категория се числи даден случай.
Различните трудности при пускането на
корени могат да се представят от следните три формули:
Трябва първо
дистанцията между обществената сила и политическата власт да бъде правилна. Ако
дистанцията е прекалено голяма, недоволството е почти неизбежно. Обществените
сили ще се опитат или да отстранят, или да манипулират политическите
ръководители. Ако няма никакво разграничаване между тези, които упражняват
политическата власт и тези, които притежават обществената сила чрез парите или
традицията, тогава режимът е псевдоконституционен, манипулиран от олигархиите.
След това трябва
формулировката, която служи за база на тези режими да бъде спазвана,
институциите да бъдат приемани в техния принцип, съзнанието, необходимо за
функционирането на тези институции да е присъщо, ако не на народните маси, поне
на ръководните малцинства.
Накрая третото изискване е тези режими да притежават
достатъчна ефективност. Тя се измерва спрямо две цели: първата е съхраняването
на единството на общността, въпреки многообразието на конфликтите, а втората –
модернизацията на икономиката, въпреки консервативната насоченост на групите по
интереси.
Рисковете от
разлагане могат да бъдат разгледани: първо на равнището на обществените
институции, второ на равнището на обществения принципи или съзнание. Един режим
приеман за законен, може да бъде заплашен от собствените си недостатъци. Хората
вече да не са това, което изисква режимът от този вид, те не притежават повече
качествата, необходими за съществуването на режима на свободата.
На равнището на
политиката може да се твърди, че конституционно-плуралистичният режим се
разрушава сам с времето или още, че става все по-уязвим, колкото повече трае.
Второто ниво е това на икономическата база: може да се каже, че вероятността от
упадък на тези режими не се увеличава поради специфично политически причини, а
че промените в икономическата и социална структура са такива, че режимът или е
напълно парализиран, или му е все по-трудно да функционира.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Съвременните системи на политическо
управление имат общи и специфични черти, силни и слаби страни и зависят от
много фактори.
Търсенето на най-добър режим е относително поради няколко причини:
1. Съмнително е, че може да се определи най-добрият режим без да се вземе
под внимание общата организация на обществото; възможно е най-добрият
режим да може да се определи само за даден тип обществена организация.
2. Понятието за най-добър режим е свързано с концепцията за
предопределеност на човешката природа. Ако се възприеме детерминистичната
концепция за човешката природа, се поставя въпросът за институциите, които са
най-пригодни за спонтанното, правилно ръководене на хората.
3. Целите на политическите режими не са еднозначни и не са непременно
съвпадащи. Режимът, който дава най-голям дял свобода на гражданите, не винаги
осигурява най-голямата ефикасност на властта, режимът, основаващ се на
съгласието на управляваните не винаги оставя на имащите властта достатъчно
широко поле за действие.
4. Въпросът за най-добрия режим може да се постави единствено на едно
високо равнище на абстракция; във всяко общество, институциите трябва да
бъдат адаптирани към особеностите на специфичната историческа палитра.
В съвременните общества, суверенитетът става вече
само юридическа фикция. Няма съвременен режим, който да не претендира по
някакъв начин, че се основава на народния суверенитет. Променят се само
юридическите или политическите процедури, чрез които законната власт се предава
от народа на легални хора. Според идеологията на фашистките режими, истинската
воля на народа се изразява само посредством един човек, Фюрера, или посредством
една партия. Според идеологията на комунистическите режими, законната власт
изразява волята на пролетариата и има за орган Комунистическата партия. Що се
отнася до западните режими, те твърдят, че тъй като народът е суверенен,
гражданите трябва свободно да избират между кандидатите за упражняване на
властта. С други думи това, което отличава режимите, са процедурите по избора
на политическите ръководители, начините на определяне на притежателите на
фактическата власт, разновидностите, според които се стига от фикцията за
суверенитета до реалността на властта.
В многобройните и сложни
общества, има евентуално управления за народа, а не управления чрез народа.
Двете цели на всяка политика са мирът вътре в общността и защитата на
общността от други общности. Щом отделни групи в общността си присвоят правото
на силата, мирът е в опасност. Обикновено общностите, наречени цивилизовани,
съдържат този монопол, но често малки групички претендират, че образуват
конкурентни власти.
Оттук и един друг аспект от политическата функция: да се
определят правилата или законите, според които индивидите трябва да
взаимодействат едни с други. Политическата власт в известен смисъл определя
правилата на съвместния живот; във всички случаи, тя гарантира спазването
им.
Суверенът, който поддържа мира,
определя правилата, на които трябва да се подчиняват индивидуалните дейности и
взема решения относно вътрешните и външните работи, се нуждае от съгласието на
управляваните. На всеки режим трябва да се подчиняват. Управляваните трябва да
го приемат такъв, какъвто е, трябва освен това режимът да получава от
управляваните известно одобрение на конкретните мерки, които предприема. Може
да се приеме, че в една страна огромната част от гражданите приема режима, но
не приема конкретните мерки, взети от законните притежатели на властта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар